Излязох на тротоара, и тъкмо да пресека "Игнатиев", когато светофарът светна червено. Почти в същия миг, току пред мен спря може би последния трамвай за тази нощ. Наоколо не се виждаше никой, но въпреки това, реших да проявя смирение и търпеливо да изчакам зеления сигнал.

          За миг, без да поглеждам натам, си представих киселата физиономия на ватмана, който сега най-вероятно ме наблюдаваше от непосредствена близост и се чудеше, защо в този пуст среднощен град, на този празен булевард, стои някакъв ухилен... идиот – така би ме нарекъл той – и упорито не пресича. Признавам, изкуших се от шанса да се насладя на тази физиономия, и за да се уверя в правотата си, хвърлих бърз поглед към него.

          Грешах. Зад предното стъкло на трамвая ме посрещна топлото лице на жена, която наистина ме наблюдаваше, но с усмивка. Усмихнах се и аз, и съвсем несъзнателно добавих жест, който означаваше: "Уважаема госпожо, бихте ли имали нещо против да пресека този тесен булевард, въпреки че светофарът за пешеходци свети в червено и Вие, най-вероятно, – извинявайте, че не мога да го кажа със сигурност, но не съм шофьор и, следователно, не съм добре запознат с правилника за движение по пътищата отнасящ се до обикновените превозни средства, а какво остава за този, засягащ трамваите – имате по-голямо предимство от мен, ако се съди по факта, че вашият светофар светеше в червено преди моя, и съвсем логично, първи ще светне в зелено?".

           Лицето на жената се разтегна в още по-широка усмивка и тя, от своя страна също побърза да добави жест, който означаваше: "Разбира се, млади господине, можете да пресечете преспокойно и напълно несмущаемо този тесен булевард, който, впрочем, от мен да знаете, всъщност е улица. Междувременно, вижте каква голяма невидима тепсия имам в ръката си и каква хубава дъга мога да направя с нея, без да я счупя. Хоп-хоп. Вече имам две.".

            Отвърнах на широката ѝ усмивка с още по-широка, поклоних се на жеста ѝ с изящен Д"Артаняновски реверанс, който владеех до съвършенство още в най-ранна детска възраст, и пресякох.

          На отсрещния тротоар се обърнах към потеглящия трамвай и помахах на дамата за сбогом. В отговор, получих смайваща, но и съвсем навременна въздушна целувка, каквато трябва да получи всеки мъж, който поне веднъж в живота си е чакал в тъмното, червеното да стане зелено.

          Следващите няколко минути изживях интуитивно: стигнал съм някак до дома, отключил съм една врата, втора, събул съм "Superstar-ът", разпечатал съм кутията с цигари и съм запалил една – всичко това е ясно, – но как точно е било, и кое след кое е следвало, убийте ме – не помня.

          Омаяна беше душата ми, потопена в безвремието на всемирната любов, и не знам още колко щеше да се проточи този сладък унес, ако вниманието ми не бе привлечено от една снимка в мрежата, току-що публикувано „селфи”, от което кротко ме гледаше непозната жена.

          Не са малко на брой, но и далеч не са достатъчно поетите през вековете, опитали да увенчаят в стихове величието на много-образната Ева, всичките до един –  неуспешно. Още много вода трябва да изтече, много хляб да се изяде, много деца да се народят, да пораснат, да разцъфнат женските, да възмъжеят мъжките, да се облагородят сърцата им, да попаднат в плен едни на други, да се отворят душите им, да потърсят Бога, но в незнанието си да открият Дявола, да го прегърнат, да се разочароват, да се отрекът от него, да се покаят и пак да потърсят Бога в силата на любовта, за да се отсеят от поколенията онези поети, които също да опитат силите си и също като другите – да се провалят. Защото това начинание е непостижимо изначално и Човечеството винаги ще трябва да се задоволява с баналността, вплела в „рибена кост” образа на жената и куп плоски словосъчетания като „аромата на пролетта”, „магията на живота”, „цветовете на този иначе толкова сив и скучен свят”, и други такива врели-некипели.

          Всички тези измислени от човешкия мозък клишета, не могат да доближат дори кринолинът, който женското съвършенство понякога навлича, за да скрие интимните си части от досадните погледи. За мое щастие, сега в главата си нямах нито едно. Гледах снимката с очите на щастлив мъж и всичко, което виждах, бе красота, достойна да бъде докосната единствено от най-чистата човешка помисъл.

          Не бива да се заблуждавате – макар и безпомощни пред идеалите, думите таят огромна сила. Стига човек да ги открие в сърцето си и да се отнесе с доблест към тях, с уважение, приятелски, те могат да светят мощно в тъмното и да топлят с животворен огън – тези са първите им достойнства. А могат да направят и така, че най-чистата човешка помисъл, да докосне красотата. Събрах криво-ляво моите и в среднощно съобщение споделих мислите си с дамата от снимката. Тя благодари сърдечно, а аз открих, че съм сгрешил името ѝ, и рода на думата „помисъл”.

         Дали това бяха всичките грешки, които човекът, обитаващ цялото земно кълбо, щеше да направи тази вечер? Несъмнено. Така пишеше във вехтата, вече леко прокъсана книга, намираща се в ръцете на един чудак, който, в тихата и пленителна нощ, разхождаше голям, игрив ротвайлер и търсеше ту слабата светлина на витрините, ту тази на уличните лампи, за да прочете още няколко реда от нея.