Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2020 20:29 - "Рапорт пред Ел Блого"
Автор: emikelangello Категория: Изкуство   
Прочетен: 509 Коментари: 3 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Не знам какво е положението при вас, мили мои, как сте, какви ги вършите, но като дойдете на свиждане, ще ми разкажете. Колкото до мен – аз вече не спя.
Но, ето... Още не съм започнал този текст, а вече изкривих истината. Спя, разбира се. Към 7:30 затварям книгата, въртя се превъзбуден два-три часа, и някъде там, в отрязъка между 10:00 и 13:00 се отдавам на съня, или по-точно, на новото си хоби – кошмарите. И преди съм си имал работа с тези малки костеливи пакостници, чиято изобретателност често ме довежда до състояние на пълен шемет. Но, знаете ли – едно време, като че ли имаше ред. Придойде някой от тях посреднощ, вмъкне се в главата ти, поразтърси хубавичко душата ти, пък си тръгне. Тези новите са от друг сой. Идват по всяко време, и по два-три наведнъж. Веднъж даже, ако съм успял да ги преброя правилно, навъртях цели пет на една дрямка. Не знам, не съм придирчив, да идват колкото си искат, ама...
После се пробуждам за кратко, чета с уморените си очи половин-един час, така, докато съм още в леглото, и отново заспивам. В този отрязък никой не идва. Не знам, мързи ли ги, що ли, но... аз ходя при тях. Тъкмо съм затворил очи и, ей ме на – право в царството на кошмарите. А те, милите, само това чакат – „Нова булка - нов късмет" и давай пак всичко отначало.
Към 15:00 часа вече се събуждам официално и в пълна готовност да преживея още един ден от тази пандемия. "Идването ми на този свят" включва чаша-две силно кафе и няколко партии шах, благодарение на които сверявам моментното състояние на мозъка и духа ми. Такива проверки правя по няколко пъти в денонощието. Те помагат да поддържам висока концентрация и да вземам бързо правилни решения дори тогава, когато силите ми не са напълно възстановени или са на изчерпване.
Следва всекидневното задължително нахвърляне на двайсетина изречения, които представляват "заготовки" на по-обширни текстове по мисли и идеи, които ме вълнуват и, които впоследствие най-често захвърлям, считайки ги за достатъчно глупави, за да се върна някога отново към тях. Някой ден като нищо да спечеля приза за най-много недовършени писания. Или, най-малкото – за най-глупави. Не ме подценявайте, аз съм способен човек.
След всичко това, най-накрая идва и онази чиста радост, която човек може да изпита само с изкупването на най-масовия съвременен грях – нечетенето. Тази самовреда, мили мои, не може да се компенсира с гледане на филми, нито с посещение на концерти, изложби или театрални постановки. От нея можеш да се излекуваш само с книга в ръка.
Ако човек не желае да бъде добър човек, литературата няма да го направи такъв, но, ако той желае да развие и усъвършенства нравствено-интелектуалната си същност, книгите ще му предложат много и най-разнообразни варианти. Или пък, само един, но безотказен.
Юношеството ми бе период, в който трябваше много бързо да се науча да чета знаците, които животът сипеше върху ми с кофите, и за книги не оставаше много време. Четях, разбира се, но не достатъчно. В тези работи няма „достатъчно”. Години по-късно, по време на една паметна за мен среща, посредата на която, ако можех, щях да избягам с двеста километра в час и да спра чак когато стигна в Ропотамо, на пейка в градинката на църквата „Свети Георги”, Рангел Вълчанов ми изнесе петдесетминутна лекция на тема „Вие, младите, които не четете.”. Ако случайно не сте разбрали, от младите присъствах само аз. От вечните присъстваше само той. Други нямаше. „Виж го бай Валери Петров – поучаваше ме на висок глас великият режисьор цял пламнал от гнева на разочарованието – на осемдесет и кусур години, още става всяка сутрин в 5:00, да чете и да превежда. А вие? Вие, младите, не четете, бе! Не четете!”.
Трябваше да видите онова хлапе, което седеше на най-неудобната пейка в света, затиснато като че ли от фундамент, без право на реплика, с глупава усмивка на лицето и сълзи, които се стичаха навътре. Крехък бях още тогава, в онова далечно време, когато оранжевите дракони още ревяха метално по продължението на булевард „Витоша”. Млада фиданка бях, чуплив.
Трябва да ме видите и тези дни – обръгнал, с прошарени коси по слепоочията, забравил да се храни и да спи, приключвам книга след книга, сякаш не ми е целта да се уча от тях, а отглеждам в себе си невидим звяр, вечно гладно чудовище, което не можеш излъга с букви, думи, фрази и изречения. Малко му е. То иска всичко! И мъдрите томове, и смешните, и страшните, и вечните, ако може сега, веднага, наведнъж. Поглъща ги цели, без да дъвче и побеснява тутакси, ако забавя и с миг само следващия залък. Щедра е ръката ми, давам му повече, а чудовището ръмжи заплашително, и расте, и иска още и още, сякаш вкусът в устата му тъкмо се е пробудил и тепърва открива блаженството от вкусове и аромати, които допълнително засилват неговата ненаситност. Страница след страница, къс след къс, глави, животи, векове; умирам и се раждам с нов дълг – да прочета света с ново сърце, да открия с нови очи – ново небе, но и това не стига, да утоля глада на свирепия хищник.
Към единайсет през нощта, омаломощено от тази дълга нестихваща борба, тялото се предава и очите се склопяват. Кошмарите обаче не спят. Тяхното време е! Усетили нова удобна възможност, те се нахвърлят яростно върху беззащитното подсъзнание, готови да му причинят куп зловещи неща, всичките от черни по-черни. Но този път ги очаква неприятна изненада – чудовището не спи. Около полунощ, то е по-гладно отвсякога и не придиря много с какво ще напълни бездънния си търбух, стига само да го направи бързо, сега, на момента. Готово е да схруска първото, което се изпречи на пътя му, стига да има сюжет. А сега на пътя му са кошмарите – парадоксални създания без очи и уста, от които стърчат всякакви кокали и костни образувания. Съзнанието ми се пробужда, тревожно е, задъхано от наситената миризма на димяща слуз и звукът от чупенето на коруби. Вземете дафинов лист, разтъркайте го учестено между пръстите си и умножете миризмата по хиляда – така миришат кошмарите, а като умират – миришат още по-силно. Счупени, от гърбовете им стърчат нащърбените като стари мечове зъби на хищния звяр. Съвсем се е побъркал, милият, не прави разлика между тези истории и онези, а гладът му е все така огромен. Едно по едно, страшните съновидения издъхват пред кървясалите му очи и изчезват в безконечната му паст.
Колко е часът?...
Слепналите клепачи се отварят с болка, нощната лампа свети с болка, главата, вратът, гърбът – цялото ми тяло е сковано от болката.
Минава един, след полунощ...
Поемам дълбоко въздух – миризмата на дафинов лист е избледняла до далечния спомен от друг живот. Пак ще се върне, знам, скоро, с утрото, все така извираща издъно, все така обсебваща изцяло. Има време. Имам време...
Дишам трудно. Нещо стяга гърдите и боде ребрата. То е, знам си, гледа ме през белезите от съня и ме дере със сърповидните си нокти. Къде са ми ръцете?...
А, ето ги – изтръпнали под тежестта на тялото.
Нещо ме боде в ребрата, нещо ме убива. Повдигам сънено тежката си глава... Не, слава Богу, само ми убива - книгата. Книгата е. Пулсира върху гърдите ми отворена, желаеща, очакваща, нетърпелива... Време е.
Но стига за мен, казах ви вече - тя, моята е ясна. Вие как сте? Ще ми разкажете. Като дойдете, ще ми кажете всичко.
В пубертета, както зло куче гони крадец на череши, ме преследваше натрапчивата мисъл, че ще свърша в лудницата. Казвах си – сигурно е, ще дойдат един слънчев ден, и ще ме приберат. Вече не съм съвсем сигурен – може и през нощта да дойдат. А пък вие, като дойдете на свиждане, сред всичките Наполеоновци и Бойкоборисовци, питайте за Казандзакис. Ще ме разпознаете лесно – аз съм този с големите кръгове около очите.
Освен, ако нещата не се оплескат съвсем. Тогава търсете братя Стругацки.



Гласувай:
3
1



1. wonder - Хехе, верно ли си ти?
30.04.2020 22:34
Хехе, верно ли си ти?
Голяма предрагост ми е да те видя!
Първо се метнах да те поздравя с Добре дошъл! - после ще чета Ел блого изповедта ти. ;)))
цитирай
2. wonder - Херете!
30.04.2020 22:48
Любимият Казандзакис, който беше казал, чрез Алексис Зорбас: "Разпасвай пояса и тръгвай да търсиш неприятностите". В твоя случай кошмарите. ;)))
Съвременния грях – нечетенето, го лекувам с купища бестселъри, с кралете на трилъра, с философите на вечността и с класиката наувяхваща, от която не всичко си струва препрочитането. Само поезии не чета, с няколко изключения, за да не ми клишират перманентната муза. Още не съм си довършила Книгата за Сънищата. Та в тази връзка - цветно ли сънуваш или черно-бяло и респ. кошмарите ти какъв цвят са? И изобщо ще допълваме. ;)))
цитирай
3. emikelangello - Привет, wonder :)
01.05.2020 18:21
Аз съм, да, минавам инцидентно. Бях забравил, че имам този блог и след 10 минути сигурно пак ще забравя.

Сигурен съм, че четеш много.

Колкото до кошмарите ми - толкова не съм сънувал през целия си живот. Не помня нищо от тях, но идват постоянно. Петнайсет минути да дремна и пристигат в главата. А душата е спокойна, не съм някакъв Разколников, да кажеш...

Странна работа. Ама и това ще мине. :)

Надявам се, че при теб всичко е наред!

Поздрави и до скоро! :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: emikelangello
Категория: Изкуство
Прочетен: 154370
Постинги: 70
Коментари: 111
Гласове: 5828