Облягайки се на крехката представата, която имат за мен днес, все повече хора, все по-често се изненадват от факта, че слушам хип-хоп. Не съм приличал на такъв човек, казват. И понеже през последните дни въпросътотново бе повдигнат, реших, че е крайно време да завърша този отдавна започнат текст.

Харесвате ме или не, аз съм такъв, какъвто съм, защото тогава, в детството си, слушах тази музиканепрестанно.  И не само...

През 92-ра, с приятел основахме групата "L.L. Happy Suns". Бяхме две слънчеви деца, които измисляхахореографии в училищните часове иги разучаваха в междучасията. И, макар да не стигнахме до представяне пред по-широка публика, танцувахме винаги, когато имахме възможност.

През 95-та, с друг приятел основахме групата "Festcas". Името бе съставено от частите на артистичните ни псевдоними – „Fester” и „Casper”. Дори успяхме да съберем пари и да запишем песен. Не след дълго обаче, водени от детското си его, двамата се скарахмеи не успяхме да стигнем до нищо по-сериозно. После политическите времена в България рязко се промениха, икономиката на страната пое към ново дъно и това доведе до края на т.нар. „първа вълна”.Там някъде приключиха амбициите, но не и любовта ми към музиката.

През тези години бях нещо като ходеща енциклопедия по темата. Такива бяхме всички ние – шепашуменски малчугани с бяла кожа и разбити семейства, растящи в много недобронамерена улична среда, често изпълнена с насилие.В нашето„гето” с юношеските ниболки пътищата не бяха много, но за сметка на товавсичките бяха сурови. Хазарт, кражби, наркотици, побоища... Опасността винаги бе на ръка разстояние от нас– „децата на бетонената джунгла”. Там беше и грехът. Оставаше единствено да се присегнем и да го сграбчим. И, макар понякога от отчаяние или незнание да залитахме, хип-хопът ни даваше надежда за по-светли дни. Най-важното, което направи с нас тази музика обаче, бе да ни обедини и да ни спаси от самотата ни. Защото самотата на детето е преживяване, което по своята жестокост трудно може да се сравни с нещо друго.

През 2013-та или 2014-та, изненадващо и за мен самия, почувствах нов творчески импулс да запиша песен. Една-единствена. Причината бе нетърпимостта ми към сбърканатаконцепция, представяна дълги години като„български хип-хоп”, която основно вредеше на ценностната система на подрастващите и оставаше погрешно впечатление сред непросветените. И с право! Къде бе протестът? Къде бе поезията, музиката, знанието, което да предадеш на тези, които те слушат?... Имаше и изключения, разбира се, но те бяха толкова малко... На останали пък им липсваше толкова много!... Според собствените ми виждания за музиката написах текст, който трябваше да се превърне в песен с участието на Кирил Маричков, а аз щях да участвам инкогнито.Срещата ми със знаменития „щурец” продължи около час и завърши с уговорка да се чуем отново. Отговорът на Маричков дойде след две седмици и гласеше: „Извинявам се, знам че говорихме, но... не мога да се пречупя.”.Приех отговора без драма – това, че си „щурец” не означава, че можеш да бъдеш и „слънчоглед”. Така приключи последният ми опит. На 60 може да запиша някой трак. Може и албум. Ще видим, не е спешно.

В крайна сметка, на хип-хопа дължа всичко. Тази музика ме направи войник. Научи ме да бъда смел, да водя битка след битка, да печеля битка след битка, а когато се случи да загубя – да се изправя и да продължа. Точно както го правеха всички тези афроамериканци, които слушах през годините с толкова любов и жажда за улична мъдрост.

Благодарение на семплите в хип-хопа открих сравнително рано класическата музика, джаза, блуса, куп други стилове и артистите, които ги изпълняват. Научих се да разказвам истории. Запознах се с изкуството в неговата същност.

Благодарение на хип-хопа открих личности като Роза Паркс, Мартин Лутър Кинг и Ганди – пацифисти, извоювали своите победи с единственото, което притежават – своят несломим дух и мечтите си. Благодарение на хип-хопа насочих вниманието си към човешките ценности. Научих, че трябва да ги съблюдавам и да ги развивам в себе си безкомпромисно. Благодарение на хип-хопа отхвърлих расизма във всичките му формии осъзнах, че макар и трудно, винаги трябва да се стремя не просто да обичам, а да обичам безусловно. И не само близките си, а всички живи същества.Благодарение на хип-хопа – оцелях.

Днес съм пълноправно човешко същество и знам, че светът е мой. Но също така знам, че той е и ваш. Всичко, което трябва да направите, за да разберете тази истина сами, е да се освободите от страховете и предразсъдъците си.