Относно гореспоменатото, трябва да се отбележи, че постигането на перманентна концентрация, чрез мълчание, позволява възприемането на музиката "наред с", а не "въпреки" всичко останало.

През това време събирам все повече гълъби около себе си.

Ставата боли и в спокойно състояние на тялото. А може би е нерв?

Отново дадох цигара. Някои неща никога не се променят.

При случайна среща, наред с вербалната комуникация, приятелка визуализира, чрез движения, за да ми обясни какво има предвид.

В пощенски клон показах със знак, че не говоря и записах върху розовата бележка. Отвърнаха ми с писане.

Продавачка на пици. Познава ме бегло, но никога не сме разговаряли странично:

Тя:С пиле ли?

(Размахвам дълъг показалец отрицателно, след което подавам бележка. Тя чете и маркира.)

Тя:Не можеш да говориш ли?

(Съгласявам се с кимане)

Тя: Какво?... Някаква алергия ли?

(Не, госпожо, куче съм. Ние не можем да говорим...)

Вече съм категоричен - по-голямата част от познатите ми се чувстват неловко заради невъзможността ми да комуникирам вербално с тях.

Започвам нова работа. Уредих си я докато бъдещия ми шеф говори, а аз му отвръщам, чрез Viber. Да си знаете - има начини.

Насред тишината се чувствам в свои води.

Оказа се, че за моето мълчание знаят много повече хора, отколкото съм предполагал. Наистина се изненадах. Това, което не знаят обаче е, че днес е последният ден.

Разликата между "говорещия" и "мълчаливия" живот, е равна на разликата между опознаването на света, чрез захвата на ръцете ни или чрез чувствителността, която притежават върховете на пръстите ни. "Говорещият" живот е за предпочитане, но само, ако успеем да съхраним тази чувствителност.

Ред е на изводите и на забавата от новината, че мъжът, който подаваше розови бележки, не е ням.