Двадесет и три години след смъртта му, отново пуснах една-две-мъжки сълзи за Сена. Много го обичам.
Седя на любимата си пейка. Този път с мълчалив, но културен жест отказах да дам цигара. Случва ми се за втори или трети път в живота. В отговор получих измънкана псувня, въпреки, че преди два дни същият човек получи каквото искаше.
Притихването е пътуване.
Виждам матрицата, в която живеем, осите по които се движат всички и всичко. Виждам ясно енергийни полета, мисли, замисли, комбинации от взаимоотношения. Този свят наистина е проектиран. (Дано това да е само временно качество. Не искам да знам толкова много. Ставам опасен - най-вече за себе си.)
С три пъти по две черти, представих на трима индийци три възможни маршрута от Националния стадион, до "Александър Невски". Гледаха ме така, сякаш аз бях чужденецът.
В главата ми звучат текстове, които се опитват да ме подведат, към говорене и пеене.
Докато ми се усмихва мазно, дюнерджията ме обсъжда с колегата си на техния си език. Подиграва ми се. Улавям това отношение за втори път. Само че за негово злощастие той изобщо няма представа какво виждам и усещам. За сметка на това, касиерката е още по-учтива. Дори се поинтересува как съм през настоящия ден.
Приятел иска да се видим. Ако тази среща се осъществи, ще бъде интересно. Междувременно, подхвърли идеята да се вкарат допълнителни елементи, за да се обогати процеса. Разбира се, няма нужда от подобно режисиране. Смисълът е в естествеността на случващото се.
Нула думи.