Тази седмица Влакът отново прекоси Времето. Видях го... Да, точно този... Не, нямам никакви изключителни способности. Истината е много проста – МАШИНИСТКАТА е най-добрата ми приятелка и винаги, когато минава наблизо, се отбива вкъщи на чаша чай... Не, не съм Билбо Бегинс, аз съм малко по-висок... Просто и двамата обичаме чай, това е... Слушай, това не означава нищо...
Слушай...
Ще ти споделя нещо – ТЯ го прави нарочно... Да, моята най-добра приятелка... Слушаш ли ме изобщо?!... Прави го нарочно, сама ми каза. Не ѝ пука нито за Времето, нито за Пространството. Казва, че има свои разбирания и нищо не може да ги промени... Не, не е вироглава. ТЯ просто знае!... И много те моля, откажи се от тези прибързани заключения – ти не я познаваш!...
Извинявай... Глупаво избухване. Прости ми!...
Знаеш ли, в едно съм сигурен – ТЯ познава живота... Познава го и го разбира... как да кажа – в дълбочина... Сигурно заради това никога не ми е хрумвало да споря с нея...
Беше 30-ти юли, в часа на вълка. Видях Влака отдалеч и побързах да вляза вкъщи, за да сложа чай. ТЯ никак не обича да чака. Изнервя се. Веднъж опитах да обсъдим този въпрос, но без резултат – през цялото време ТЯ упорито мълчеше. Само подхвърли, че някой ден ще разбера всичко. Още помня погледа, с който изрече тези думи... Оттогава измина много време и все се каня да я попитам какво имаше предвид... И онзи поглед – какво означаваше... Предполагам, че отново всичко опира до приумицата ѝ да прави напук на Времето... Ще видим... Може би другата седмица ще я попитам. ТЯ наминава често...
... слушай, прекрасен е... да, Влакът... изглежда толкова могъщ, така величествен... и тази негова способност да запомня всичко... отблясъците по сребърния му обков разказват за местата, където е бил, за образите, които е видял... картините се сменят неусетно... унесен в хрониката, лежиш на поляна, отрупана с диви ягоди... ароматът им премълчава любовни разочарования и пропуснати мигове... опиянен затваряш очи и политаш... отвъд облаците всичко изглежда различно... толкова малко и толкова ясно, толкова близо... толкова близо... и вече си там, долу – вървиш по крива кална пътечка, редом до плачеща каруца и слушаш печалната история на забравен от всички клоун... с последната дума на разказа идва нощта... и дъждът... и сънят... и от мрака долита есенната соната, изсвирена от самия Ерос... Влакът проблясва със зимна светлина – приключението продължава... викове, примесени с шепот очертават смътен образ... персона... лице... разглеждаш го като в огледало... пръстите галят вината... устните целуват срама... окото потъва в око... в погледа живее марионетка... в гърдите расте пустиня...
... жажда...
...чаените чаши са празни...
... издишваш звука на колелата...
... Влакът потегля отново...
... затъмнение...
... а после се събуждаш...
... обсипан от усмивки...
... и магическа флейта запява чудна приказка за девствената пролет...
... знам, че не ми вярваш...
... не трябва...
... просто затвори очи...
(В памет на Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони. Почивайте в мир!)