на пръв поглед, филмът привлича със своята необичайна за нашата кинематография стилистика. парафразираните думи на франсоа трюфо още в самото начало служат за пролог и едновременно с това звучат като заявка-ултиматум. видимо, "синдикатът" (дистанции) представлява съвременна, при това силно концентрирана, апология на авторското кино. и в това не би имало нищо странно, ако 28-минутната продукция, чието осъществяване отнема няколко години, не бе българска. епизод 1 на "синдикатът" представлява категоричен омаж на авторското кино от втората половина на миналия век. най-накрая сме свидетели на филм, правен у нас, построен съвсем целенасочено върху неговите принципи. за това индикират монохромните кадри; полупрофесионалният актьорски състав; дефокусираната и даже "отлитаща" камера; употребата на няколко чужди езика в диалозите; оригиналната, повтаряща се музикална тема; концептуалната употреба на типография, както и наличието на речитатив. българските почитатели на годар, трюфо и фелини ще останат доволни, че режисьорските им похвати са актуални и днес, при това в един съвсем неподправен контекст.

но "синдикатът" (дистанции) не е самоцелна естетическа реинкарнация на новата вълна и неореализма или пък самонадеян културен експеримент в настоящите родни условия. в неговия втори пласт се откроява темата на филма, а именно: събуждането на личността посредством изпълнението на конкретна творческа дейност – единствено свободно практикуващият творец може да бъде алтернатива на заливащата ни посредственост. и действително, колко от нас притежават жертвоготовността на пенка кубратова и преследват таланта си докрай? нима същинското ни освобождаване не преминава през изхвърлянето на страховете и предразсъдъците от всекидневната ни рутина? тук "синдикатът" застава редом до онези тъй редки художествени произведения, които не само маркират обществените проблеми (да не кажа обществения проблем), но и предлагат тяхното (неговото) решение. консолидирането на едно силно творческо общество е предпоставка за изменение на негативните социални тенденции. тяхната бъдеща реколта зависи изцяло от семената, които сеем днес.

съдържанието на речитатива също формира обособен семантичен пласт – той играе ролята на синтезиран манифест – именно тук откриваме ‘синдикалния’ идеен стълб, чийто уверен ритъм сугестира постижимостта на крайната цел. докато той се разгръща по протежение на целия филм, ставаме свидетели на спорадичен смях в залата. предизвикан е от приятелския кръг на актьорите. публиката спонтанно реагира на превъплъщенията на своите другари. питам се, колко ли от тези близо стотина души осъзнават сериозността на поставените въпроси? от тях, колко са съумелите да уловят творческия си пулс и вървят по пътя на неговото крайно проявление? въпреки своята догматичност, ‘синдикатът’ е великодушен и търсещ съмишленици. препратката към репликата на героя на хъмфри богарт от ‘казабланка’  в самия край представлява любезно протегната ръка към всеки бъдещ синдикалист, облечен в шлифер или не. силно начало за ‘синдикатът‘, нека го подкрепим с действията си! 

георги димитров

софия, 2015 г.