Нуждая се от железни дробове,

за да вдишам чумата пропила  въздуха.

Избодох очите си за да видя мракa,

 в който се изгуби любовта.

Сбогом, синьо небе, приятелю!

Сбогом, звездна нощ!

Сбогом, луди птици –

остана само една от вас!

Отрязах краката си,

в случай, че сърцето изневери

и ми се прииска да избягам.

Вече няма връщане назад –

само плъхове с прогизнали муцуни

лочат жадно от кървавия поток.

Моля, не казвайте на мама,

тя няма да  разбере.                                                                                                                                                                          
Пуша багери, танкове и локомотиви.

Нуждая се от железни дробове

за да изоблича лъжата на стрелките –

универсална ваксина няма.

Единствено старите, покрити с

червеникава ръжда кости,

на влюбените до полуда

мъже и жени, лежат все още в очакване.

За тях музиката е свършила отдавна.

За мен – също. Завинаги.

Отрязах  ушите си.

Пак паля… Пуша непрестанно –

танкове, багери, локомотиви.

Веднъж изпуших подводница.

Без любов имам нужда от желязо –

от тежест, която да ме задържи

тук долу. Сам дойдох в тези жестоки

и порочни земи. Сам продължавам.

Няма да имам друга първа целувка.

Последната съм забравил отдавна.

Няма да викам за помощ.

Няма да моля за живота си.

Нямам какво повече да кажа –

отрязах и езика.

Заклещен между живота и смъртта,

пуша танкове, багери и локомотиви.

Имам нужда от… Лъжа –

от нищо не се нуждая.

Имам железен план.

След безмилостния плясък на крила,

подготвям доказателство

за вярващи и невярващи.

Облечен в черно, дълбая с нокът

ноти върху човката на лешояда.

Композирам “Тишината на ръждата“ –

симфония за свиркане с уста,

изпълнена от неродени деца.

Чувате ли вече репетицията?...

Щях да акомпанирам със звук от пушене

на танкове, багери и локомотиви,

но в тъмното изгубих кибрита.

Моля, не казвайте на мама,

тя няма да разбере.