Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2011 15:11 - По смълчаните поля малък бурен се метлее
Автор: emikelangello Категория: Изкуство   
Прочетен: 1771 Коментари: 0 Гласове:
5



            След като И. си тръгна, Сами дълго време се чуди какво точно трябваше да бъде следващото му действие. Истината бе, че нямаше никакво, ама наистина никакво желание да напуска малкия нощен бар, в който се намираше. Чувстваше се толкова уютно сред всички тези непознати и поне външно щастливи хора наоколо. Тясната зала на подземното заведение не бе пълна до краен предел, но човек трудно би намерил свободно място. Цигареният дим разпростираше фин воал и ведно със слабата светлина правеше така, че лицата на посетителите в задушното помещение да изглеждат перфектни. Разговорите, които се водеха навсякъде около него образуваха друга, съвсем различна дантела, която гласът и музиката на Серж Гейнсбур насищаха със своите специфични орнаменти. Сами харесваше Гейнсбур поради много причини, но най-вече заради изключителната му способност да вплита душата си в тази на слушателя. Това французинът правеше с онази лекота, която според Сами умееха да достигнат малцина.  Свобода – това бе усещането, което Самуел Палатиев изпитваше в момента. И това, разбира се, му харесваше. Отдавна се бе зарекъл да преживее подобна вечер и бе радостен, че най-накрая му се отдаваше възможност.

           И. беше добър приятел, един от онези, които Самуел не бе виждал скоро, понеже вторият прекарваше времето си основно в квартирата, която обитаваше, където усърдно и безкрайно целенасочено работеше почти денонощно върху един огромен авторски текст, на който възлагаше големи надежди. Когато в два следобед телефонът звънна и Сами разпозна гласа отсреща, той много се зарадва, защото изпитваше голяма обич към И., затова, въпреки сложното положение, в което се намираше, при поканата за среща много се въодушеви и малко необмислено прие веднага.

           Срещата мина повече от чудесно – още едно доказателство за това, колко силна приятелска любов изпитваха един към друг двамата мъже. Това съвсем не бе една от онези сантиментални вечери, в които се говори предимно за отминалите времена. Още от пръв поглед И. разбра много точно на какво бе подложен неговия стар другар –  в случаи като този, духът на човек може да пази безкрайно дълго и строго поверената нему тайна, но това съвсем не се отнася за тялото, което, като подкупен глашатай, още с появата си започва да крещи невъобразимо, повече отколкото трябва да се чуе. Много тактично И. запази мълчание по някои въпроси от лично естество и умишлено насочи разговора към бъдещето – светлото бъдеще, онова, което не може да бъде замъглено дори и от солидно количество горчива кехлибарена течност. Със същата деликатност – това явно бе една от силните му страни – И. предложи да плати сметката, след което, сякаш отникъде, предложи и малък заем на своя приятел. Сами прие първото предложение със стеснителност, а второто отказа топло, но категорично. Може би тук трябва да се отбележи, че Самуел Палатиев бе един от онези, все по-рядко срещани напоследък хора, които за нищо на света не биха ощетили друго човешко същество, без значение какви бяхa взаимоотношенията помежду им. И. направи още един опит, но не успя да постигне нищо повече. После двамата мъже се прегърнаха горещо, нещо, което породи доста усмивки и шушукане сред хората наоколо, и приятелят на Сами напусна малката опушена зала.

           Наистина, напоследък финансовото състояние на Самуел Палатиев бе толкова крехко, че всяка следваща употребена напитка можеше да доведе до сериозни сътресения в строго изчисления му месечен бюджет, тъй като в момента този висок, слаб мъж, писател по призвание, бе безработен. Всъщност, вече половин година бе така. Въпреки това неудобство, съвсем скоро след като остана сам той си поръча нова бутилка бира, като тържествено обеща сам на себе си това да бъде последният му разход за вечерта и си отбеляза на ум, да провери на всяка цена на следващия ден дали е получил отговор от една агенция, която набираше персонал за градинарски услуги.

           Много е възможно уважаемият читател да е останал с погрешно впечатление относно образа на господина, за който разказвам тук – нещо, за което дълбоко и искрено моля да ми бъде простено. Допускам дори, че благодарение на несполуката и добротата му, този човек е успял да пробуди у някои сред вас чувство на симпатия. Истината за Самуел Палатиев, обаче, бе съвсем различна – той бе един долен лъжец! Самият Палатиев съзнаваше това, но често, както правят слабите хора, сякаш  сам доброволно се оставяше да потъне в дълбоко самозаблуждение по различни въпроси, чиито отговори бяха трудни, нежелани и дори страшни. Но понеже беше човек със съвест и достатъчно начетен, съвсем скоро след това, той изпадаше в не по-малко дълбоки угризения – продължителни и много болезнени.

           Ето в тази ситуация например...

           Самуел отлично знаеше какъв бе мотивът, който го държеше в непрестанно седнало положение на високия, неудобен дървен стол. И, когато най-накрая си позволи да погледне в дъното на сърцето си – там, където се крият всички съкровени тайни – почувства едновременно силна ненавист и огромна доза самодоволство към собствената си личност – последното заради това, че след като призна сам пред себе си истината, която се криеше зад поведението му,  вече не се смяташе за лъжец, което пък от своя страна бе една чисто нова лъжа.

           Конкретната причина, поради която този мъж се радваше на настоящето си положение, се намираше съвсем близо, на един друг също толкова малък бар, в центъра на залата, точно срещу него. Забеляза я малко след като се настани на мястото си и продължи да я наблюдава тайно през цялото това време, докато И. разказваше разпалено различни истории, между които и една много любопитна, засягаща малка група от хора, които бяха проявили достатъчно смелост, подхващайки едно сложно начинание с неясен край.

           Сега, вече повече от час и четвърт след като приятеля му си бе тръгнал, Самуел все така продължаваше да следи скришом оживеният и доста емоционален разговор между две жени, долу-горе на неговата възраст. Едната – висока червенокоса красавица – стоеше изправена в непринудена поза и доста оживено обясняваше с неспирно движение на устните и кратка откъслечна жестикулация нещо, което очевидно бе доста смешно, понеже подтикваше другата – фина брюнетка с правилни и много нежни черти – да се залива от смях оставяйки настрана всякакво благоприличие. Самочувствието, което се съдържаше в действията им, както и елегантно демонстрираното безразличие към всичко наоколо, подсказваха на наблюдателя, че това бяха жени, които отлично знаеха... Е, добре – отлично знаеха цената си и това, че половината от мъжете в заведението не можеха да си ги позволят. За останалата половина и дума не можеше да става.

           В действителност, двете потънали в техния експулсивен диалог, изглеждаха толкова дистанцирани от цялата обстановка, че на моменти Самуел си представяше тези жени като актриси, които играеха главните роли в изкусно режисирана и отлично отрепетирана театрална постановка с голяма масовка. Динамиката на случващото се между тях, породена от жизнерадостта им бе толкова различна, че изглеждаше като нарочно поставен акцент, който успяваше да обезличи останалите събития, превръщайки ги в обикновен равноделен поток от енергии.

           Ако трябваше да бъде напълно обективен, Самуел хареса еднакво и двете. Брюнетката бе по-женствена и с фин маниер, който подчертаваше красотата и` по начин, който откровено будеше възхищение. Червенокосата, пък, бе по-висока и по-стройна, с изящни крайници – нещо, което Палатиев успя да оцени по достойнство – и сексапил, който, според определението, с което си послужи сам на ум – можеше да разтърси цяла галактика.

           Тъкмо първата, обаче, бе тази жена, която успя да впечатли Самуел. Този искрен и звънък смях, който притежаваше и, който – това той знаеше от опит – имаше силата да разсея като с магическа пръчка загнездилите се в главата на човек сиви облаци. Тази усмивка – лека и ведра като полета на пеперуда... Лицето и` с гладка и тънка, почти до прозрачност, кожа. Бляскавите очи... И преди всичко, подредената гарвановочерна коса, в която беше вплитал пръстите си безброй пъти.  Тази коса, която, обладан от различни емоции, бе прихващал здраво, разрошвал страстно и сресвал нежно...

           Да, това бе друга жена – една непозната, която Самуел виждаше за първи път, тази вечер, тук. Тя нямаше име. Не познаваше характера и`. Не знаеше нищо за миналото и`. Не знаеше как прави любов, какви книги обича да чете, какви филми предпочита да гледа. Нямаше представа, какво я натъжавa. Нито дори как ухае. Не познаваше плановете и`. Не знаше нищо за мечтите и`... Една непозната.

            Но тази непозната, разпали невидим факел в душата на този мъж и освети непохватна сянката на друга жена... – блудница, от чието тяло бе пил до насита. Една богиня, която бе любил, изливайки се в нея като водопад. Кралица, която бе държал в прегръдките си като новородено. Монумент, пред който смирено бе коленичил. Храм, в който, изгубен в лудостта си, бе намирал утеха. Една любима, на която бе посветил дните и отдал нощите си. Вселена, в която бе умирал и се раждал хиляди пъти...

           Тази непозната... Тя напои пресъхналият спомен за едно дете, чиято ръка той бе държал дълго, толкова дълго, че все още можеше да усети топлината и`, мекотата и`... Дете, за което бе съчинявал приказки, опитвайки се да прогони среднощните му кошмари. Едно невинно същество, което после бе манипулирал безотговорно, търсейки изход от всепоглъщащата досада. Човек, който, повален от собственото си безсилие, бе тъпкал, обезличавал, нагрубявал, и който, хванат в капана на някакво фалшиво чувство за превъзходство, лекомислено бе унижавал.

           Друга жена...

           Сега, като че ли Самуел можеше да чуе ясно всеки удар на сърцето и` – същото онова сърце, в което бавно гниеха жестоки тайни изпълвайки един свят със зловонията си. Онова сърце, което режеше омразно друго, а после, в опита си да го излекува, шиеше яростно с едри бодове, нанасяйки му безброй нови болезнени рани. Същото онова – пълно с пясък, сред безбройните зърна, на който чудодейно бе поникнала най-ароматната роза.    

           Какво велико чувство обземаше човек вдишал това величествено ухание! Колко невинен изглеждаше светът през очите му! Колко ярко грееха цветовете за него! Колко леко преминаваха зимните дни, дори и най-студените, оставяйки след себе си единствено животворния спомен за благодатна свежест...

           И колко сурово можеше да бъде после лятото. После, – когато розата, хранена системно с човешка отрова, най-накрая бе умъртвена. Убита от двама закоравели престъпници – действие извършено с прецизност и търпение на професионалисти.

           Тази жена бе в мислите на този мъж.

           Същата тази, която бе подценявал толкова пъти. Същата, която се сгушваше в обятията му като малко котенце всеки път преди да заспи. Тази, която като хищен звяр опустоши душата му, превръщайки я в гробище за шарени птици.

           Същата тази...

           Палач, предрешен като ангел. Палач, чиято брадва сега той би наточил собственоръчно и, пред който доброволно би положил глава в очакване на решаващия удар... Колко пъти бе жадувал за подобна възможност в тишината! Колко дълго бе таил надежда!... И тогава, сред  пронизващото свистене на парещото острие, с радост би прегърнал малодушието и би помолил Всевластният за още минута живот – само още една... Минута, в която да обгърне тялото и`. Да почувства топлината и`, ароматa и`… Да я целуне – за последно. За последно да среше косите и`...

           В заведението влязоха няколко нови посетители и помещението изведнъж се препълни. В опита си да достигнат до центъра, новодошлите се запромъкваха с малки крачки през съществуващите тук-там тесни пролуки между останалите клиенти. Един от тях настъпи по невнимание Палатиев, извини се виновно и продължи напред, следвайки кротко другарите си. Сами го изпрати с любезна усмивка, а когато се изправи и насочи вниманието си обратно към двете жени, в едната от тях откри голяма промяна. На мястото на брюнетката сега стоеше жена с чуплива руса коса, която падаше доста под раменете. Дясната и` ръка мачкаше грубо сбитите един в друг кичури, а лявата, поставена леко върху бар-плота, държеше гарвановочерна перука.

           Самуел отпусна тежко глава. Постоя известно време така, без да помръдне. Сякаш за миг бе спрял да диша. После направи кратко усилие, изпи останалото съдържание в бутилката на един дъх, грабна разсеяно якето си и излезе.        

           Острият вятър подсказваше тихото приближаване на зимата. Голите клони на дърветата премрежваха оскъдната светлина, която оределите улични лампи пръскаха благосклонно по асфалта. Улицата бе пуста. Нямаше ги обичайните пияни  странници. Нямаше ги разгонените котки и вечно любопитните кучета. Дори паркираните по тротоара автомобили изглеждаха дълбоко заспали.

           Стотина метра по-нататък Самуел свърна в една малка пресечка и не след дълго се озова пред входа на старата триетажна къща, в която живееше. Тежката миризма на застояла урина и просмуканият в сградата студ го посрещнаха със старите подигравки и арогантно го последваха нагоре по стълбите. Освободи се от тях едва, когато влезе в квартирата.

           В широкото антре, което служеше и за всекидневна, тегнеше сумрак. Тишината бе погълнала всеки сантиметър от това място. С уморени стъпки Самуел се отправи към масивното орехово бюро разположено в единия ъгъл и включи нощната лампа върху плота. После отвори единственото чекмедже, в което, спокойно своето време очакваше един не много голям никелиран револвер, какъвто притежават не малко литературни герои. Постоя известно време втренчен в оръжието, след което го взе сигурно, повъртя го мудно в ръце, положи го внимателно в дясната си длан и стисна здраво ръкохватката.

           Навън вятърът се усилваше...                   

           Тази вечер Самуел Палатиев не се самоуби само, защото този не лош разказ не заслужаваше да бъде опорочен с такъв банален край.



Тагове:   смърт,   разказ,   любов,   жмежмо,


Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: emikelangello
Категория: Изкуство
Прочетен: 181841
Постинги: 70
Коментари: 111
Гласове: 5831