Тази седмица Влакът отново прекоси Времето. Видях го! Да, точно този... Не, нямам никакви изключителни способности. Истината е много проста. Машинистката на Влака  е най-добрата ми приятелка и винаги, когато минава наблизо се отбива вкъщи на чаша чай... Не, не съм Билбо Бегинс, аз съм малко по-висок... Просто и двамата обичаме чай, това е... Слушай, това не означава нищо!

       Слушай...

       Ще ти издам една малка тайна – ТЯ го прави нарочно... Да, моята най-добра приятелка... Слушаш ли ме изобщо?!... Прави го нарочно, сама ми каза. Не и’ пука нито за Времето, нито за Пространството. Казва, че има свои разбирания и никой, и нищо не може да ги промени... Не, не е вироглава. Ти не я познаваш, ТЯ просто знае!... И много те моля, откажи се от тези прибързани решения, още повече, когато става дума за НЕЯ...

       Извинявай, глупаво избухване... Прости ми!

       Истината е, че звучи много убедително, когато заговори. Сигурно заради това никога не ми е хрумвало да и’ оспорвам каквото и да било...

       Този път бях навън когато се появи. Видях отдалеч Влакът и побързах да вляза вкъщи за да сложа чая. ТЯ много мрази да чака. Веднъж дълго обсъждахме въпросът “Защо”. Така и не стигнахме до никъде, защото през цялото време ТЯ  упорито мълчеше. Накрая каза само, че един ден всичко ще ми стане ясно. Още помня погледът, с който изрече тези думи... От тогава измина много време и все се каня да я попитам какво точно имаше предвид и какво точно трябваше да означава този поглед, но така и не мога да събера нужната смелост... Предполагам, че пак всичко опира до нейната приумица да прави на пук на Времето... Ще видим... Може би другата седмица ще я питам. Тя наминава често.

       Знаеш ли, прекрасен е... Да, Влакът... Изглежда толкова могъщ, така величествен... И тази негова способност да запомня всичко!... Проблясъците по металният му обков разказват за местата където е бил, образите, които е видял... Просто невероятно! Стоиш, а картините се сменят неусетно... В един момент лежиш на  поляна потънал сред диви ягоди, чиито шепот ти разказва за любовни разочарования и пропуснати мигове... Затваряш очи и вече летиш отвъд облаците. От тук всичко изглежда толкова малко и толкова ясно, толкова близо, а всъщност си там, на друго място – вървиш по тясна кална пътечка редом до плачеща каручка, и слушаш печалната история на забравен от всички клоун... С последната дума на разказът настъпва нощта. Изпадаш в унес... И точно когато клепачите ти залепват, чуваш онази прекрасна музика, долетяла от мрака... Есенна соната изсвирена от самия Ерос... Приключението започва отново. Викове примесени с шепот,  следвани от безкрайно мълчание... Влакът проблясва със зимна светлина, която очертава смътен образ... Лице... Разглеждаш го като в огледало и виждаш срамът изписан по него... Всичко и нищо... Марионетка сред червена пустиня... А после те обсипват усмивки... и  магическа флейта, започва да разказва чудна приказка за девствената пролет...

        

 

 

       Да... Знам, че не ми вярваш... Не трябва... Просто затвори очи...

 

 

В памет на Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони. Почивайте в мир!

nepro4etenoto e neopisanoto neosporim i neoproverjim
fakt a tuk nqkak vsi4ko e naopuki hahahahah

Неопровержимото, а също така и опровержимото са интересни категории, но в действителност не ме интересуват. Винаги съм се прехласвал повече по тази категория, която представлява дистанцията между тях.