Разбрах,... някъде дълбоко в мен осъзнах,... почувствах и преживях огромното страдание на Човечеството. Говоря за онова страдание, което може да бъде излекувано само от ВЕЧНОСТТА. Така, отново някъде дълбоко в мен, се породи една легенда...

         “Някъде, някога – не много отдавна или напротив –  живяло едно племе. Наричали себе си човеци. Отдавна е забравено, как са изглеждали и как са се появили ТАМ... Някои казват, че са били изгонени, други, - че са пристигнали по своя воля... Може би никой, никога няма да разбере или напротив... Във всеки случай това е една Истина, която не можеш да изречеш на глас дори и да искаш.

         В началото всичко било много простичко и ясно. Трябвало да оцелеят. Но как да стане това?! Какво знаели те?! Нищо! Започнали да търсят. Минало време – малка част от вечността... и ето, че намерили...

         “Природата! Можем да опитаме да разговаряме с Природата.” – казал някой.

         Опитали...

         Отначало не успяли, но постепенно се научили да разговарят с Природата и дори започнали да я уважават, а тя от своя страна, благодарна за това, че  открила приятели, проявила щедрост и започнала да им се отблагодарява подобаващо като направила реколтата им обилна, а ловът им богат и разнообразен. Човеците били щастливи.

         Дълго продължило това,... толкова дълго, че в един момент човеците забравили !!! Природата не била вече тяхна приятелка, тя станала тяхна  робиня. Започнали да искат от нея все повече и повече. Обиждали я, насилвали я, тормозели я, бичували я... Природата изнемогвала...

          Станало по-лошото. До вчера заедно в добро и лошо, днес Човеците били вече врагове. Лъжели се, завиждали си, мразели се, убивали се, но най-лошо било това, че все още били щастливи,... а ТАМ отдавна било друго.

           Изведнъж Природата ревнала.... Настанал глад, дошъл мор... Появили се зверове по-големи, по-силни и по-страшни от Човеците, зверове, които взимали малките на Човеците и ги изяждали пред очите им. Огън и жупел, се редували с порой и мраз... Човеците страдали,... Страдали и умирали,... Умирали и изчезвали… Щастието отдавна вече го нямало... Настъпил мрак.

           МРАК...

           МРАК...

           МРАК...

          Потънали в прах полумъртви тела, с бичувани лица и гърбове, с издрани до кръв ръце и нозе… – това представлявало племето…

         “Да поговорим с Природата”- изстенал някой .

         Опитали...

         Този път Природата останала безмълвна...

         Изведнъж... “Моля те, прости ни! Виновни сме!- чуло се детско гласче. Разсмяли се Човеците. Започнали да въртят недоверчиво глави...

         А Mракът тихо се пропукал. Мек слънчев лъч озарил лицето на детето. Всички се изправили на крака и се загледали в пукнатината. Появила се още една... И още една... И още една... И още една... И още една...

         Мракът съвсем изчезнал. Мръсотията се смъкнала от Човеците като сянка и се стопила. Раните по лицата и гърбовете им заздравяли, ръцете и нозете им били излекувани... Човеците започнали да се усмихват...

         Дълго стояли така зареяли погледи в Светлината. Напомняла им нещо...Познато, Близко, Красиво... Нещо толкова отдавна, толкова далеч.Било толкова хубаво... Човеците не можели да помръднат... Не искали да помръднат... Било толкова хубаво…, толкова хубаво... Светлината била достигнала сърцата им.

         Останали ТАМ така загледани още дълго..., много дълго..., много,много дълго... Още ВЕЧНОСТ... “

Инспирирано от “Слънчогледите” на Винсент Ван ГОГ